Адам

29-ти септември 7:30

Събуди се с жестоко главоболие, целият плувнал в пот. Нещо в съня му го бе изплашило до смърт.
Полагайки върховно усилие, Адам се извлачи от леглото и посегна към дневника, в който записваше нощните си приключения – навик, който си бе създал през годините. Записваше всичко в най-дребни детайли – нелепите, нелогични случки, присъщи за характера на този свят, лицата на хората които го обитаваха – абстрактни, преливащи от едно в друго, усещанията които пораждаха у него. Но този път не можеше да се сети нищо. Умът му бе като отражение на празния лист пред него. Понечи да затвори тефтерчето, но се спря за момент. По средата на листа, с главни букви записа „страх” и ги повтори няколко пъти. Единственият отзук, който сънят бе оставил – първичен, животински ужас.
Адам се изправи тръгна към банята. Пътят до нея обикновено бе осеян с планини от боклук и мръсни дрехи, разхвърляни хаотично навсякъде, които издаваха липсата на каквато и да е последователност в живота му. Но сега нямаше и следа от тях. Всичко бе изрядно почистено, излъскано и подредено, като че току що се бе нанесъл. Рязката промяна в обстановката като че ли не го впечатли особено. Дотолкова бе свикнал с безпорядъка, че дори не го забелязваше. Хаосът се бе превърнал в хармония за него.
Когато влезе в банята, в огледалото отсреща съзря един изключително уморен човек. Лицето му бе бледо, като на смъртник. Очите, потънали в дълбоки сенки, му придаваха вид на член на групата на Мерилин Менсън след безсънна нощ, прекарана в компанията на тежки наркотици. В едно от тях се бе появил лек  кръвоизлив. Тази картина, в комбинация със засилващото се главоболие, изравняваше настроението на Адам с нивото на темературата навън – около нулата. Той прекара пръсти през гъстата си черна коса и въздъхна. Понякога му се струваше, че е по-добре да изобщо да не се буди.

* * *

– Адам, провери ли течността за спирачките?
– Да, татко. – отвърна разсеяно Адам. – Всичко изглежда наред.
– Силно се надявам да е така. Последният път за малко не изхвърчах от пътя, заради твоята немарливост. Къде ти е акълът? Да объркаш спирачна течност с масло? Да не би да си започнал отново да шмъркаш трева?
– Тревата не се шмърка, татко – в гласа на Адам се долавяше презрителност. – инжектира се.
– О, ама разбира се! Как бих могъл да знам, не аз съм специалистът в тези дивотии. Хайде пали, ще закъснея за работа.
Адам врътна ключа и потеглиха. Старото комби, сякаш движено се против волята си,  се затътри по пътя, с грацията на окуцял ветеран от войната.
– Сещаш ли се за онзи колега, за който ти разправях – попита Питър  – Е, сега мястото му е свободно и шефът спешно му търси заместник.
– Имаш предвид онзи който падна от скелето и си счупи и двата крака? – Адам погледна баща си изпод вежди.
– Да, същият – каза Питър, сякаш това бе ненужна подробност – Работата е тежка,но се усвоява бързо. Ще ти е нужна най-много седмица за да влезеш в час. Вече съм уредил всичко. Започваш от другиден. Нямаш какво да губиш.
Адам не отговори.
– Парите са добри, Адам. Няма да е зле вместо да стоиш по цял ден вкъщи и да пишеш безсмислици, да свършиш нещо продуктивно. Времената са такива, че е цяло чудо да си намериш такава работа. Особено в тази част на страната. Би трябвало да се радваш че…Хей!
Слушаш ли ме изобщо?
– Какво ти става? – отвърна Адам – Не смяташ ли, че щеше да добра идея първо да ме попиташ дали искам работата?
– Престани да се държиш като момиченце! Да не мислиш че нещата опират до това дали искаш или не искаш? На твоите години никога не бих си позволил подобни глезотии. Кажи ми какво възнамеряваш да правиш с живота си? Не можеш вечно да стоиш затворен в оная кочина и да пишеш стихчета, докато аз си скъсвам задника от бачкане. Време е да пораснеш, Адам!
– Не са стихчета, татко, разкази са. И ако искаш да знаеш, вече разговарях с издателска къща, която ще ги публикува, само трябва да редактирам някой неща. Но ти никога не си се интересувал истински от работата ми, нали?
– Колко си наивен – изсумтя Питър – наистина ли вярваш, че това е нещо с което можеш да се издържаш? Не си ли чувал приказката „Музикант къща не храни”?. Същото важи и за писателите.
– Кажи го на Джордж Гришъм – отвърна Адам, видимо афектиран.
– Ти не си Джордж Гришъм, по дяволите! Нито Стивън Кинг, нито Джоан Роулинг! Ти си просто…Адам!
По принцип бе свикнал с поучителните излияния на баща си. Обикновено просто го изчакваше докато свърши, кимаше с глава и след това правеше това което така или иначе си бе наумил. Този път обаче думите му успяха да го засегнат.
– Знаеш ли, тате…понякога наистина си голям задник.
Зениците на възрастния мъж се разшириха, а лицето му почервеня от гняв. Приличаше на балон пълен с кръв, надут до такава степен че всеки момент ще пръсне и ще оплиска всичко наоколо.
– Как смееш…малък неблагодарник! Давам всичко от себе си за да можеш ти, сополанко такъв, да си играеш на Кристиан Андерсен! Така ли ми се отплащаш? Ти и твоите глупави мечти! Омръзна ми да те нося на гръб!
– Аз поне имам такива – изкрещя Адам – кажи ми ти какво имаш? Едно раздрънкано Волво и работа която ненавиждаш, въпреки опитите си да…

Ударът на товарния камион сложи неочакван край на спора между баща и син.
За части от секундата обаче, точно преди комбито да се превърне в купчина смачкан метал, двамата сякаш осъзнаха грешката си. Всеки от тях имаше своята истина, свой коловоз в който се движеше. Но нито Адам, нито баща му поглеждаха встрани от своя.

Сблъсъкът бе неизбежен.

* * *

29-ти септември 7:45

Адам погледна през прозореца на стаята си. По улиците бе почти пусто.Тук-таме се забелязваше някой сърдит минувач, държащ вестник над главата си, забързан да се скрие от септемврийския дъжд. Обичаше дъжда. Някога го вдъхновяваше да пише. Хвърляше го в едно състояние на приятна меланхолия, а след това историите идваха сами. Но днес вдъхновението си бе отишло.
„Изглежда сякаш дъждът се опитва да отмие всичката мръсотия от улицата, натрупана през лятото.“ – помисли си той – „Може би усилията му не биха били напразни, ако ги хората ги нямаше. Те винаги откриват нови начини да изцапат. Може би аз самият, днес ще отида да
поизцапам. Малко свеж въздух определено ще се отрази добре на главоболието ми.”
Адам слезе на долния етаж и се приготви да излезе. Майка му, Тереза, както обикновено стоеше в своя люлеещ се стол и шиеше някакъв гоблен.
– Добро утро, мамо – поздрави Адам – нямаше нужда да чистиш. Днес възнамерявах да разтребя и без това.
Но Тереза не му отговори. Тя вече не го правеше. Бе спряла да говори с него от катастрофата насам. Очевидно обвиняваше него за злополуката, и това го съсипваше. А може би смъртта на баща му бе шок, твърде непосилен за нея и мълчанието и играеше ролята на вид предпазен механизъм. Адам грабна чадър, затвори входната врата след себе си и се запъти към градските гробища – мястото, където се чувстваше най-защитен и спокоен.

* * *

Адам приклекна до гроба на баща си и се зачете в епитафията изписана на надгробния камък:

„Красиви, уродливи, различни по тегло и ръст.
Потулени зад маски причудливи, всички носим своя собствен кръст.
Любов, надежда, гняв, желание за мъст.
Еднакви са човешките копнежи, погребани под шепа пръст.”

И преди беше чел надписа. Авторът бе някакъв поет, който се самоубил, защото вярвал че светът в който живее не е истински. Втълпил си, че умирайки тук, ще се роди в реалността. Това бе последния негов стих.

Нещо изшумоли зад гърба на Адам. Той се извърна рязко и видя малко момичецне да се крие зад един от близките паметници.
– Хей, ти – извика Адам – какви ги вършиш тук в това време ? Прибери се, ще настинеш.
Момиченцето се оплези подигравателно и избяга, губейки се от погледа му, някъде между безбройните надгробни плочи.
– Ами ти? – обади се мистериозен глас – Ти не се ли страхуваш от същото?
Адам се огледа наоколо и съзря господин на средна възраст с фрак и бомбе да се приближава към него. Започна да се притеснява. Ставаше твърде пренаселено за стандартите на едно гробище.
– Здравейте – измънка Адам, опитвайки да прикрие факта че се бе стреснал – не ви видях. Всичко е наред. Дъждът не ме плаши. Имам си чадър.
– О, нима? – възкликна непознатият – Тогава какво те плаши…Адам?
– Теб пък какво те засяга? И откъде по-дяволите знаеш името ми?
Тънка усмивка пропълзя по лицето на събеседника му.
– Аз познавам всички тук. Не е нужно да бъдеш толкова враждебен.
– Да не си гробар? – подхвърли с насмешка Адам.
– Не точно. На гробар ли ти приличам?
– Приличаш ми на някой, който обича да си пъха носа навсякъде. Сега ме извини, бих желал да остана сам.
– Хахахахахахаха – бурният, невъздържан смях на странника, едновременно го възмути и смрази кръвта на му – Искал да остане сам. Хахахахахаха. Та ти винаги си бил сам, Адам.
– Би ли ми обяснил, кое точно е толкова забавно?
– Ти си забавен. Забавляваш ме. Хихихиихи. Непознатият направи няколко светкавични обиколки около втрещения Адам, после спря и прошепна в ухото му:
– Искаш ли да чуеш нещо наистина забавно? Знаеш ли защо гробищата имат огради? Защото хората просто си умират да влязат вътре! Хахахаха, схващаш ли, умират си да влязат! Хахахаха!
– Ти си се побъркал…
– Оо, стига Адам, казваш го сякаш е нещо лошо. Нима ти самият никога не се съмняваш в трезвостта на разсъдъка си?
– Не.
– Виждаш ли? Единствено лудите не го правят, приятел. Следователно ти си луд. Хахаха, пълно куку! Виж – лудостта е като птица, която държиш затворена в клетка. Нужно е само леко да открехнеш вратичката и после – той хвърли бомбето си във въздуха – после тя сама ще
се освободи.
– Какво искаш мен? Кой си ти?
Лицето на непознатия внезапно доби сериозен вид:
– Извини ме ако съм те стреснал. Обикновено не разговарям със всеки срещнат мъртвец. Позабравил съм как се общува с вас. Наричат ме Смърт, приятно ми е.
Двамата стояха втренчени един в друг продължение на няколко секунди, след което онзи избухна отново в смях.
– Хахаха, трябваше да си видиш физиономията.
Адам също се засмя, но по-скоро от нервност, отколкото заради самата шега.
– Та какво те води насам – попита той, в опит да излезе неловката ситуация – починал роднина може би?
– Дойдох да навестя един приятел.
– И той ли е мъртвец като мен? – опита да се пошегува Адам – Или е луд като теб?
Събеседникът му отвърна с многозначителна усмивка.
– Може би и двете. Трябва да вървя, Адам. Пак ще се видим с теб.

* * *

Непознатият господин изчезна толкова бързо, както се и появи. Срещата с него остави неприятно усещане у Адам. Чувство на тревожност. Имаше нещо в маниерите му, от което го побиваха тръпки. Откъде знаеше как се казва? И защо самият той така и не се представи? Тези въпроси не оказваха благоприятно влияние върху прогресиращата болка в главата на Адам. Той отново се приближи до гроба на баща си.
– Беше прав, татко. Не станах новия Джордж Гришъм. Не само това, но сега загубих и теб. Загубих и мама в известна степен. Вече не обелва и дума. Вече не мечтая за нищо. Какъв е смисълът? Така или иначе пътят на всички ни завършва по един и същ начин. А ако няма никой, с когото да споделиш мечтите си…тогава си мъртвородени.
Адам се изправи и сви чадъра си. Дъждът бе спрял. Вниманието му изведнъж се спря върху бомбето, забравено от непознатия господин. Беше се приземило върху една от надгробните плочи, когато собственикът му го използва за да демонстрира нагледно налудничавите си
теории. Взе го в ръце и го огледа с любопитство. От му вътрешната страна, прикрепена с карфица към хастара стоеше кратка бележка, на която пишеше: „Погледни нагоре“.
Адам надигна очи и се вцепени от ужас: На паметника пред него бе гравирано:

Адам Хопнър
1989-2014

В този момент главоболието му достигна пиковата си точка. Усети как някаква топла течност се стича по врата му. С треперещи пръсти опипа тила си – беше собствената му кръв. Адам се строполи на земята.

* * *

Събуди се с жестоко главоболие, целият плувнал в пот. Нещо в съня му го бе изплашило до смърт.

гробище

Comments

comments

You may also like...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *